Лекарство ли е ръчният труд за душата?

Имам ли въпрос, отговорът рано или късно идва. Този път стигна до мен чрез Матю Кроуфорд, който написал „Ръчният труд като лекарство за душата”.  Сигурно е, че точно от тази книга съм имала нужда, заплетена от години все в интелектуални абстракции –  думи, изречения, абзаци, текст. Нужда да излезеш от текста, да захвърлиш думите и да свършиш нещо истинско. Нещо конкретно, което да хванеш, да пипнеш, да докоснеш. Да се почувстваш близо до земята. Да излезеш от разума и да окосиш ливадата. Да произведеш нещо материално и съвсем истинско  – паница, мекица, тухла. Да омесиш хляба или глината. Да си изцапаш ръцете. Майната му на маникюра.

В този виртуално-интелектуален свят на сделки, инструменти, фючърси, произвеждащи абстракции, забити в бюрата на канцелариите, дали нямаме нужда за малко да хванем мотиката?

Полезен ли си, ако не произвеждаш реални блага

Историята на Матю е проста. Учене, престижни университети, дипломи. Защитава докторат по политическа философия от Университета в Чикаго и не след дълго се оказва шеф на мозъчен тръст, think tank, при това във Вашингтон. „Бях винаги уморен и не откривах никаква логика в това, че получавах заплата – какви реални и практически блага произвеждах? Това чувство за безполезност беше депресиращо”, споделя Матю. Дълго време мисли, че може би той самият е неподходящ за офисна работа, докато не го обзема подозрението, че може би има и други като него. След няколко месеца напуска и се хваща да поправя мотоциклети. Отваря малка работилница и споделя, че смачканите пачки в джоба му носят по-голямо щастие от банковите чекове. Както той самият пише, книгата му не е опит за възхвала на ръчния труд, а начин да разбере защо този труд му носи по-голямо удовлетворение от интелектуалния.

От доктор по философия до поправяч на мотоциклети

„От социална гледна точка да бъда собственик на малка работилница за поправка на мотоциклети в малко градче ме накара да изпитам непознато дотогава чувство. Струваше ми се, че за първи път имам място в обществото”, споделя Матю. „Ръководя един think tank във Вашингтон” звучи мъгляво и се налага после да се обяснява надълго и нашироко какво точно е това, докато „поправям мотори” звучи разбираемо и получава веднага признание. Вътрешното и душевно удовлетворение от ръчния труд според Матю е огромно и въпросът, който той изследва в книгата си е поради каква причина този труд е станал обект на девалвация? Дали бъдещият труд няма да е завръщане към миналото? По какъв начин е станало разделението между мисленето и правенето? Трябва ли всички да са като Айнщайн? Така наречената „екипна работа” не отнема ли от индивидуалната отговорност? Накъде води всичко това?

Да виждаш ясно или без егоизъм

За да отговориш по правилния начин на света, трябва първо да го усетиш по ясен начин, а това поражда нуждата да излезеш от себе си, да надскочиш себе си, продължава Матю. Творецът си поставя за цел да надскочи себе си, това е и целта на механика. И двамата, ако са добри в професията си, използват въображението си не за да избягат от света, а да се слеят с него. Всяка дисциплина, която се занимава с обективната реалност, изисква честност и смирение. И когато успеем да хванем и осъзнаем тази реалност, усещаме удоволствието да виждаме все по-ясно и по-ясно, и лека-полека нашите действия следват все повече това, което сме видели. Така чувството, че сме действали последователно, коректно и справедливо се засилва все повече. Тази последователност се получава благодарение на съчетанието между наблюдение и действие. Нашата способност да виждаме нараства благодарение на действието, защото по този начин емпирично се учим от дефектите на нашите сетива.

„Да знаеш, че” или „да знаеш как”?

Официалната педагогика дава много ясни отговори на това кой вид знание е по-важно – „да знаеш, че” противопоставено на „да знаеш как”, продължава Матю. Това според него е подобно на  разликата между универсалното знание и нашият личен опит. Дейностите, които се базират на универсалното знание са по-престижни, признава Матю,  като благодарение на глобализацията са на разположение на все по-голяма публика, целият свят ти е конкуренция. Практическите умения обаче са винаги свързани с личния опит. Те не могат да се свалят от интернет, могат единствено да се получат от живота.  Да смяташ, че универсалното знание представлява цялото знание, означава да не си даваш сметка, че сме реални същества и че имаме край. За да познаеш връзките на обувките си трябва да ги вържеш, няма нужда да разсъждаваш върху това как точно се връзват. Връзват се и толкова.

Матю на корицата е хванал здраво гаечния ключ. Щастлив е, вижда се. Гледам го и си спомням соцвремената, когато баща ми си поправяше сам автомобила, трябва да го питам дали е било за да спести някой лев, или просто за удоволствие. После се сещам за инженера, който ме вози в таксито онзи ден, не знам дали да си шофьор е ръчен труд. Или за състудента на Боби, който завършил пиар и отглежда малини по европейски програми. И все пак, и все пак, най-сетне започвам по малко да разбирам баща ми, който сутрин пуска да бръмчи косачката и тръгва бос по ливадата.  А под краката му тревата блести от роса. И безгрижно ухае.



Advertisements

4 thoughts on “Лекарство ли е ръчният труд за душата?

  1. Тази тема я живея последните години и виждам, че около мен доста хора преминават през същото – на правенето на реални неща, а не на това да живеем само в умовете си (макар и последното да е необходимо и да съм живяла много години щастливо така).

    Сигурно си чувала една презентация на Сър Кен Робинсън, който казва, че сегашното образование се основава на концепции разработени през 19 в., когато ръчният труд е бил смятан за по-нисш, а интелектуалния – за венец на човешкото развитие. http://www.youtube.com/watch?v=zDZFcDGpL4U&feature=player_embedded

    По същия начин се мислеше и в България, „Учи мама, да станеш директор, да не работиш.“

    Струва ми се, че тези дни с глобализацията, с признаването, че влияем негативно върху околната среда и пр., откриваме, че венецът не ни е докарал до много добро място, аман и от директори от определен тип ;).

    Като че ли прекаленото фокусиране върху главите ни, ни е отделило от живота и пак Сър Кен Робинсън говори за това, че телата на много интелектуалци служат за това да пренасят главите им от среща на среща и това е наистина така.

    В един момент, обаче нещо започва да ни стяга шапката и е време да усетиш живота. И как по-добре от правенето на нещо, което включва тялото ни – ще копаем ли, ще готвим ли, мотоциклети ли ще оправяме, но това връща живота в много от нас, бившите умни глави :).

    От друга страна, в едно друго видео, една жена казва, че работата с ръцете стимулира мозъка, така че не е точно едното за сметка на другото. http://www.youtube.com/watch?v=bfoByYLSBY8&feature=player_embedded

    Много дълго ще стане, но темата май си заслужава. Вчера бях на един семинар, където една жена зададе въпроса „Защо в България е обидно да наречеш някой селянин?“ Причините, според мен, са същите като гореизброените. По-късно една друга много фина и интелигентна жена разказа за семейния им еко хотел, около който има био градини, рибарници и т.н. и как като дойдели български гости ги третирали като слуги, а как като дойдели чужди гости, ги въздигали до небесата, защото осъзнавали колко труд са положили всичко това да съществува и т.н. И май стигаме до това дали българина уважава труда въобще – собствения си, този на другия и т.н., дали се уважаваме един друг като хора?!

    Има и други аспекти, но може би това е достатъчно. Поздрави и благодаря, че ми разказа за тази книга!

    1. Благодаря ти, Мира, радвам се, че предизвиквам толкова дълъг и ценен коментар. Много ми е полезно, не бях чувала за тази презентация, интересно. За мен темата е важна и екзистенциална, понеже се уморих да ползвам само ума си и ето, че открих – има и други като мен. Иска ми се да създавам реален продукт, предмет, нещо, което може да се пипне. Такава ми е темата, мисля, че тя даже не е българска или не-българска. Хубава седмица ти желая и благодаря още веднъж!

      1. Права си, Тони, не е българска или небългарска. Аз малко се бях афектирала от българската действителност като писах коментара по-горе ;). Поздрави и приятно творене!

    2. Презентацията на Робъртсън я гледам вече поне за седми път, Мира, все по-интересна и по-интересна ми става 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s