Четири нови книги, ключова дума „Япония”. „Книга за бамбука” от сърбина Владислав Баяц, която обещава да е пътешествие в средновековието на Япония и Китай. Древната японска притча за момичето, родено от бамбук. Микс от дзен-будизъм и кримка, звучи обещаващо, при това от автор балканец, познавач на Далечния изток. Втората част на книгата продставлява 100 страници речник на срещнатите източни термини и може да се чете произволно. Хващам напосоки, попадам на описание на дзен-градините: „Смисълът е от разхвърляните растения да се извлекат в оптическа специфика отделни части на пейзажа (дърво, цвете или камък). Това може да прилича на въвеждане на порядък сред пейзажа, който и без друго съществува, но не е приет прекалено строго. Най-известният майстор на този занаят е Мусо Сосеки от ХIII век”.
Друга книга, която си купих, е „Гласът на планината” на Кавабата Ясунари, нобелист от 1968 г. За гласа на планината: „Напомняше далечен шум на вятър, но приличаше и на мощен, долетял от дълбините на земята тътен. Помисли, че шумът е в него самия, че му пищят ушите, и разтърси глава. Гласът секна. И едва тогава Шинго усети страх.”
Двете книги се връзват много добре с една трета, на италиански, Arte come mestiere на известния дизайнер и художник Бруно Мунари, прочут с експериментите си комбинатор, търсач на нови форми на изкуството и дизайна. В нея има глава, посветена на бамбука. Мунари дава детайлно дизайнерско описание на японската къща, първо стените, после покрива, сервизните помещения, градината. Приложил e и скици на предмети от бамбук. Всичко е визуализирано, както си му е редът. В традиционната японска къща от бамбук е почти всичко – от вазите до отходните канали. Трябва да си много възпитан, за да живееш в подобна къща, споделя Мунари. Не можеш да се облягаш на стените, понеже са от хартия, не можеш да си хвърляш фаса на земята, няма как да затръшваш вратите (плъзгат се). Интересно е, че е за разлика от китайците, японците нямат мебели, с изключение на ниските лакирани масички, които се появяват по време на хранене. Всички дрехи и завивки се държат във вградени в стените шкафове. В такава къща човешката фигура се откроява и доминира, продължава авторът. После обяснява, че дървото не се лакира, за да диша и остарява по естествен начин. Внимават много крехката сърцевина на трупите да е от вътрешната страна на къщата, за да не се деформира от вятър и студ, понеже докато е било живо дървото, тази част не е излагана на дъжд, вятър и слънце. Кора от кипарис служи за керемиди. Семпло и много мъдро, без усложнения.
„За разкош” добавих колекцията от копринени тъкани на кимона на „Виктория и Албърт пъблишинг”, която купих наскоро. Стари тъкани и изящни десени, преобладаващо розово, червено, но и много синьо, кафяво и всичките му производни. Според авторката Ана Джаксън най-срещаният цвят за кимоно е червеният, който символизира младостта и красотата, носен главно от девойки.
Много дзен-японски ден стана.
Останах с много слепи впечатления от Баяц след Хамамът Балкания… просто не го изтърпях, дано при теб не е така 😉
не съм го чела, това е първото, което хващам, дано да е интересно