Рим: любими улици. Via del Governo Vecchio

Има улица в Рим, която няма как да ми омръзне. Наричам я нежно „лявото ръкавче на пиаца „Навона”. Улицата на „старото правителство”, не ми е важно защо така се казва. Не е дълга, но по нея мога да вървя с часове. Да я обикалям от край до край и да надничам във всяко магазинче. Да се мотая, да зяпам, да попритичвам, да поспирам, да вляза в църквата, да завия вляво или вдясно, според настроението. Да видя какво ново са изкарали на витрината на любимото ми винтидж-място на номер 107. Да разбера дали са сменили кимоното на дясната витрина на другото култово винтидж-магазинче, малко по-надолу. Да вляза вътре и да стана за миг мадам Бътерфлай, окичена с гривни от двайсетте.

Тук е истинският Рим. Ухаещ на пица. Най-добрата пица, между другото, е точно тук, при „Бафето”, мустакатият чичка, който те посреща със запретнати ръкави и не пропуска да ти се навика по стар римски обичай. Тук няма да видите покривки, а пицата е тънка и хрупкава, толкова обла и голяма, че напира от чинията. Чинията, да, чинията! Това е възможно най-неудобната за пица форма, понеже прилича повече на чиния за супа и е сервирана с цел да затрудни случайно попадналите на това култово място. Ако помните металните купи от училищния стол – горе-долу същото, само че по-широко и по-плоско. Вярно или не, всеки автентичен римлянин настоява, че в града няма по-добра пица. Подозирам, че са включили Мустака в международните гайдове, понеже все по-често се вият настървени опашки от любопитни туристи, което малко разваля картината. Хубавото е, че мустакът не ти оставя време за мотаене, изяждаш пицата и те изхвърлят, за да отстъпиш ред на нови прегладнели тълпи. Казват, че за една вечер на една маса клиентите могат да се сменят от пет до шест пъти. Прословутият пица-мен имал и брат, който държал съседно заведение, не запомних името, но трябва да се провери.

Това е също улицата на малките бутици на местни дизайнери и аз ги намирам за далеч по-привлекателни от маститите дизайнерски марки. Първо защото са много по-интересни, второ – винаги можеш да изровиш някое съкровище за двайсет евро. „Прада” можеш да си купиш във всеки град, а съвсем друго е да те сполети безименна находка на пъпа на света. И накрая нещо, което няма нищо общо – червеното на къщите, прекрасно е.